"Мамкa"

Носител на наградата
Роман на Читателите

 

 

 

 

 

14 октомври 1982г.

Казвам се Лота Киндел-Киселовкса. Натурализирана полска немкиня съм и съм студентка трети курси в Московския държавен университет, факултета по журналистика. Това е през деня. Нощем давам дежурства в Дома на инвалидите от войната. Живея с един образ на 30 години. Не е мой тип мъж, дори не го обичам - карам я мазохистки, за контраст с моите житейски идеали. Горният му етаж е толкова празен, колкото му е пълен пакетът - освен за чукане мисли само за храна и спане. Елементарен е до отчайващо безобразие, с което разведрява моя гъсто наситен и педантично подреден живот на интелектуалец.

Историята, която разказах реших да си запиша като упражнение по белетристика, ще бъде описана в една книга, бъдещият автор на която ми я разказа по време на дежурството тази нощ. Заприказва ме веднага, щом ме видя в столовата. Приличала съм в лице на майка му, с която той дошъл да се срещне от Германия - загубили се по време на войната. Намерил я чрез Международния червен кръст по имената й и по мястото на пребиваването й в Германия. Изпратил писмо до руските власти с нейните данни и с молба да му съдействат да идентефицира истинските си имена. В отговор получава фотокопие на акта си за раждане, открит в архивите на психиатрията в града на майка му, а също така и настоящия й адрес. При пристигането му го настаняват в нашия дом на инвалида, защото нито един хотел в Москва не е пригоден да обслужва хора като него с вродена детска церебрална парализа, монтиран доживот в инвалидна количка. Казва се Ханс Щилман. Руското му име е Василий Зотов. Добре, че немският ми е перфектен, иначе нямаше да го разбера - руският му не е на ниво.

И така, записвам това, което чух от самия герой на книгата, която самият той лично имал идея да напише.

НАШАТА ВОЙНА

Бе средата на 1941 година. Войната стремглаво набираше обороти. Руските територии падаха под фашисткия ботуш като трева, резната от острото лезвие на косата. В едно малко градче в Южна Украйна, в една малка стаичка в комунална квартира спи млада жена. Сънят й, и без това тревожен от грижите около войната, е прекъснат от детски плач зад стената - там живее самотна майка с дете на около две годинки, родено с парализа на краката и със синдрома на Даун. Жената става, ходи нервно из стаята, прави си чай с водка, но пак не може да заспи. Накрая не издържа и тръгва да тегли една здрава майна на майката, оставила детето си да се къса от рев цяла нощ. Отваря рязко вратата и я лъхва ужасна остра миризма на лайна и повърнато. Напипва копчето на електрическия ключ, но ток няма. Оставя вратата на комшийката отворена и се връща в своята стая, за да си вземе свещ. От неспирния рев на детето се събужда цялата квартира. Наизлезлите от стаите си хора псуват наред майката на детето и самото дете, войната и живота си в тази “откачена” комуналка.

От стаята излиза жената със свещта и подпуква със същите псувни съквартирантите си:

- Какво ви е виновно детенцето, изроди с изроди такива! И без това Господ го е наказал с тази парализа и с тази майка, курвата й с курва! Какво искате от горкото дете, а?

Но думите й не успяват да успокоят раздразнените и уморени съседи. Те агресивно ругаят всичко и всички наоколо.

- Искаме да поспим поне за малко, че утре пак ще товарим целия завод за евакуация, ма! Да го е...а и завода, и евакуацията му!

- Къде е тази урупсия Галка? Пак отиде да се чука с оня музикант! Какви хора, какъв живот,а? Е...и му майката! Нито войната, нито децата им спират курварлъка!

- Да извикаме кварталния, че да я арестува тази долнопробна гювендия за липса на грижи за собственото й дете, мамка й и курва да е...а!

- Може пък да е отишла на фронта да брани Родината?! - прозвуча нито като въпрос, нито като факт от устата на един невзрачен 50-годишен мъж с оредяла коса.

- Стига си дрънкал простотии! - изрепчи му се някой от тъмния коридор зад гърба му. - Няма кой да ни пази от фашистките гадове, та тази куротрошачка ли ще ни пази с мократа си слива?

Редкият и неинтусиазиран смях от тази шега секна от троснатия отговор:

- Да не би да искаш Родината да не се..., - но бе прекъснат от един възрастен човек по пижама и елек:

- Детето трябва да бъде предадено на грижите на съответните органи!

Жената със свещта влезе в стаята с ревящото дете. Зад гърба й застанаха другите съквартиранти. Гледката спря и дъха им, и псувните.

Всичко в стаята бе обърнато с краката нагоре - все едно, че тук е бил извършен обиск в търсене на партизани. Креватът с намачкани и лекьосани чаршафи стоеше по диагонала на малката стая. Подът бе отрупан с различни предмети и боклуци: огризки от ябълки, намачкани вестници, счупени бутилки, празни мръсни буркани и консервени кутии, парзали и парзалчета. В средата, до кревата, бе проснато по гръб едно на вид не повече от двегодишно момченце. От носа му течеше кръв и се смесваше с лигите, които се точеха от кървящата му устичка. Ританките му, смъкнати до колената на неподвижните му краченца, бяха мокри от урина и изпражнения. Ръцете му и цялото му лице бяха изцапани с кръв, лайна и полепнали по тях обелки от лук, парченца от някакви накъсани снимки, памук и шлюпки от слънчогледови семки. То за миг спря да се дере и след като не получи отговор от хората над себе си: “Мамка?! Къде си, мамка?!”, с нова, нестихваща сила надигна рев през устата, от което на вскички страни се разпръска кръв.

Жената, първа открила изоставеното дете, и възрастният мъж с елек връз пижамата, вземат мълчаливо решение. Успяват все пак да намерят някакви парцали, с които да увият ревящото момченце, грабват го и с бърз ход се отправят към болницата на няколко преки от тяхната комуналка. В небето, току-що огряно от първите летни лъчи, се чува отначало приближаващият се монитонен рев на самолетни двигатели, а после нарастващото свистене на бомбите. След няколко секунди отекват глухи, тежки взривове, разтърсващи земята. Жената и дядото с детето в ръце пристъпват в двора на болницата и се сблъскват с една жена в бяла престилка, бягаща към един от болничните корпуси. Лицето й е изкривено от страх, треперещите й ръце притискат към гърдите папки с документи.

- Ние... това дете... - задъхано се обръща към нея старецът, но служителката отсича, без да спре:

- Не ми е до вас сега! Не ми е до вас сега!

В този момент съвсем наблизо се чува свистенето на поредната падаща бомба. Младата жена по нощница и дядото падат на земята, прикривайки с телата си детето. Проехтява ужасен взрив на стотина метра пред тях. След минута-две те плахо се надигат и виждат разрушения почти изцяло централен блок на болницата. На десетина крачки встрани тялото на жената в бяла престилка мърда конвулсивно в локва кръв, сгърчено под купчина дървени трески и парчета ламарина. Стъписана, младата жена хуква към нея, но дядото успява да я хване за китката:

- Няма да успееш да й помогнеш вече! - и познава.

Окървавеното тяло спира да мърда и застива в неестествена поза с глава върху краката, откъснати до коленете. Върху него като снежинки падат парченца разкъсана хартия.

Двамата решават да не ходят до другата - психиатричната болница на другия край на града, а да се върнат у дома. Бомбардировката губи силата си вече някъде в покрайнините. Доближавайки тяхната улица, те не успяват да осъзнаят случилото се - двуетажният им блок е сринат из основи. Покрай тях пробягват изплашени до смърт хора с мръсни от пушека лица. “Гарата! Гарата! Всички на гарата!” - чуват измъчения призив на съгражданите си и тръгват след тях.

Стигайки до гарата обаче разбират, че влаковете не пътуват. Самата сграда не може да се познае: купчина боклуци вдигат черен дим над мястото й. Перонът също е взривен. Ако искат да стигнат където и да е, трябва да тръгнат пеша. Отчаяни, хората се организират в малки групички и поемат пътя на север. Постепенно те се сливат в една цяла колона от изплашени бежанци.

След няма и два часа в небето се появяват три самолета и обстрелват тази колона с картечен огън. Подлуделите от паника хора не успяват дори да се разпръснат: обкръжават ги пеши и яхнали мотори с кош германски автоматчици. С бой, ритници и изстрели в упор те строяват в неравна редица бежанците и започват сортирането им: мъже, жени, евреи, деца. Ранените и хората, просто изцапани с кръв се разстрелват на място.

Младата жена по нощница и плетена жилетка държи под ръка стареца с ревящото дете в ръцете му. Войниците дърпат детето, но възрастният човек го държи здраво. Жената му помага колкото може. Освен това усилие, той успява и да кълне нападателите: “Изроди фашистки! Какво правите ма, изроди?!” Детето пищи като заклано. От носа му шурва кръв. Войниците рязко се дърпат назад, за да не им изцапа униформите. Наблюдаващият ги отстрани подофицер от СС извиква рязко някаква команда и хуква към тях, вадейки в движение пистолета от кобура на колана си. Доближава стареца, за миг останал доволен от спрялото войнишко насилие, и го гръмва от упор направо в главата. Старецът изтърва късащото се от рев дете на земята и сам пада до него. Към убития прибягват няколко войници и с откоси от автоматите си показно го правят на решето. Пак се надига страшен вой и рев от страна на бежанците, озаптени след няколко откоса направо в тълпата. Виковете им спират. Но не и на горкото детенце - то е хванато за краката от един едър войник и с главата надолу е отнесено настрани към групичката от двайсетина други хлипащи деца.

- Юден? - обръща се троснато един от подофицерите към стъписаната млада жена, помагала преди малко на току-що разстреляния дядо да задържи детето.

Шашардисаната жена загубва дар слово и само показателно клати главата си в знак на категорично отрицание. Големите й кафяви очи са на верен път да изкочат от орбитите си от страх и напрежение.

- Юден, юден! - произнася лукаво присъдата си нахаканият подофицер и рязко надигайки пистолета си, изстрелва няколко куршума в корема на жената. Тя пада бавно и тежко. Главата й вдига облаче прах, удряйки се в засъхналата земя. Младши офицерът доволен прибира пистолета в кобура, без да научи името на жертвата си - Клара Малевич.

В това време пристигат няколко военни товарни коли.

- Товарете тези животни по камионите! Вече ми писна от тях! - отсича екзекуторът към войниците с каменни лица до себе си и тръгва бавно да се разхожда из тълпата подлудяващи от страх цивилни пленници. С периферното си зрение той забелязва как един от войниците му, бледо като платно момче на не повече от двайсет години, пада на колене до току-що застреляната жена и започва да повръща. Той рязко се обръща и приближавайки клекналия войник, изревава:

- Стани, редник!

Повръщащото войниче се опитва да се надигне, но пада пак - този път почти колабирайки. Офицерът побеснява и започва да го рита в корема, в гърдите, в слабините: където му падне. То, горкото, се съвзема и провлачено отговаря:

- Не мога, господин фелдфебел Зойбер! Не мога да понеса тази гледка!

- Не можеш, така ли, лигав дрисльо?! - направо се разтреперва от злост офицерът Рудолф Зойбер и с все сила удря с дръжката на пистолета си младия войник в слепоочието. Той пак колабира и пада по лице до убитата жена. Двама войници подбират от земята ранения си колега и буквално го захвърлят в една камионетка с изрисуван червен кръст на предния й капак.

След стотина метра по прашните разбити руски пътища робските камиони спират пред един влак, пътуващ за “Дойчланд, дойчланд юбер алес”. Този влак, наречен иронично от завоевателите “Влакът на свободата”, не бе единствен. Не бяха нито два, нито три, и повечето от тях преминаваха през една възлова станция в Югозападна Русия, която се казваше Райски градец. По пътя на запад те спираха често, за да попълнят търбусите си с поредния жив товар от ошашавени и убити от скръб жертви на войната, които вече приличаха на шаващи парцали с изцедена от тях жажда за живот.

Български Русский English Français